DnesInvestor Bloombergtv.bg Bulgaria On AirGolTialotoAz-jenataPulsTeenproblemImoti.netAz-detetoAutomediaStartBlog Posoka Boec

Крепостта

Непосредствено до днешното село Китен може да се видят останките от крепостта Урдовиза, разположена на 35 км от Созопол на едноименния черноморски полуостров. Името Урдовиза идва от далечната бронзова епоха в древна Тракия. То спада към двусъставните древнотракийски имена с корен “виза”, които българските езиковеди Д.Дечев и В. Бешевлиев отнасят към най-стария топонимически пласт в тракийските земи – средата на ІІ – то хилядолетие преди Христа. Може да се предположи, че Урдовиза е старо тракийско селище, което намира потвърждение в изобилните находки на антични каменни котви и керамика от края на бронзовата епоха, архаическа, класическа и елинистична амбалажна керамика /главно фрагменти от амфори/ и фрагменти от червенофирнисови римски съдове, открити в двата залива около полуострова /разкопки на сушата не са извършвани досега/. В нивите около Китен бе открит гръцки надгробен надпис от V в. пр. н. е. – погребаният е бил роден в град Перинт. Най – старите археологически находки бяха открити при подводните проучвания в южния залив на Китен. Те датират от първата и средната фаза на бронзовата епоха /2 500 – 1 500 години преди Христа/. Най – напред керамика от този период се появи при експедицията “Понтос-73” през 1973г.; през осемдесетте години и експедиция “Космос”, ръководена от проф. Велизар Велков се натъкна на подобни находки. Тук е запазена крепостната стена, която е преграждала полуострова откъм сушата. В края на ХІХ век стената на Урдовиза е била много добре запазена. Според археолозите – братя Шкорпил, които първи локализирали това селище, крепостната стена била много внушителна, дълга “100 разкрача”. Входът, намиращ се в средата бил фланкиран от две полукръгли кули, отстоящи една от друга на “40 разкрача”. Извън крепостната стена Шкорпил забелязали развалините на голяма еднокорабна църква и кюпове, издълбани в меката скала на полуострова. Според една легенда, гръцкият върховен бог Зевс имал връзка с простосмъртна жена, от която имал три красиви дъщери – Сиза, Агата и Виза. Зевс се ядосал на дъщерите си и ги изгонил от свещената планина Олимп. Трите сестри се разделили и всяка от тях основала по едно селище: Сиза основала Созопол, Агата – Агатопол /Ахтопол/, а Виза – Урдовиза. Каква е съдбата на тази крепост през Античността и Ранното Средновековие засега без археологически разкопки не можем да гадаем. Не е известно кога първоначално е била издигната крепостната стена, но в южния и край бе намерена амфорна дръжка от ХІ – ХІІ век в хоросана на зида. Следователно тази част от стената е изградена не по-рано от ХІІ век.Името Урдовиза във формата Оркуиза за първи път в средновековните литературни източници се появява в “Географията” на Идриси /ср. на ХІІ век/. В италианска морска лоция от 1296 г. името и е предадено /ако разбира се става дума за Урдовиза/ във формата Виополи. В друг италиански портулан от ХІV в., познат в гръцка редакция, Урдовиза е спомената под формата Верниза. Урдовиза се среща и във всички без изключение италиански морски карти от ХІV – ХV в., като се разполага между Созопол и Агатопол, а името и е предадено в многобройни форми – Уердиза, Вердиз и т. н. тези данни, които регистрират съществуването на една значителна, поне по площ крайморска крепост в ХІІ – ХІV век, са крайно недостатъчни, за да се проследи в подробности политическата история на Урдовиза през Средните векове. Но т. к. областта на Приморска Странджа /от Созопол до Агатопол/ между 1201 – 1366 г. /с прекъсване от 1263 до 1307г./ е била в границите на Второто българско царство, трябва да приемем , че през този период животът в крепостта е свързан преди всичко с живота на средновековна България. Споменаването и в портуланите и в морските карти през ХІІІ – ХІV в. е свидетелство, че в рамките на експортните възможности на своя хинтерланд Урдовиза е взела известно участие в международната морска търговия. Впрочем в логоса на Алексий Макремболит, в който се описва между другото и генуезката атака срещу Аполония през 1352г. се споменава, че след завземането на Аполония, генуезците се насочили към близко разположената крепост Авордовиза – това несъмнено е Урдовиза. Жителите и обаче срещу 10 000 златни номизми откупили града от разграбване. Сумата, ако сведението е вярно, не е малка за епохата и е едно свидетелство за богатството на населението, постигнато вероятно чрез морска търговия. Съдбата на Урдовиза при честите промени на политическо господство над Българската Черноморска област между 1366 и 1453 г. е твърде неясна поради пълната липса на достоверни сведения. В един документ от 1453 г., публикуван наскоро от видния италиански историк Агостино Портуси, крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите черноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453г. преди падането на Цариград. Една хубава странджанска легенда свидетелства за превземането на града от турците през 1411г., когато те са завладели и други крепости.Легендата разказва как е станало определянето на границите на Хасекията, област в Странджа със 17 села, която до 1834г. е била лично владение на султана. Според тази легенда султанът поискал от владетелката на крепостта “бяла Стана” или “бяла Мария” да се омъжи за него и така да превземе непревземаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да и подари като лично владение и да “освободи от данъци” толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга там. Султанът се съгласил. Мария решила да го надхитри. По нейна заповед странджанци оставили на няколко места в Странджа добри коне /атове/. Сменяйки конете, ездачът /или самата Мария/, препускал цял ден и заобиколил почти цяла Странджа. Първият кон, който ездачът отново използвал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред Северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума. В чест на истинския герой на тази история – издъхналият кон – жителите на Урдовиза нарекли красивия северен залив Атлиман – залив на добрия кон /или Конски залив/. Разказът се отличава значително от всички останали български легенди за последните дни на много други крепости, описващи обсади, поголовни кланета, насилия, отвличания в робство. Тази легенда, очистена от романтичните подробности, се вмества чудесно в историческата действителност в края на ХІV и началото на ХV век, когато редица дребни феодали в югоизточната част на Балканите, фактически изоставени от Търново и Цариград, предават без бой крепостите срещу известни отстъпки. В противен случай трудно може да се обясни с какво Хасекията – един общо взето беден планински край е заслужил вниманието да бъде обявен за лично султанско владение. Един султански ферман, издаден от Мехмед І /1413 – 1421г./, относно спор за мера между две странджански села, позволява да се установи хронологията на това събитие – началото на второто хилядолетие на ХV век. Но ако през 1453г. Урдовиза е трябвало пак да бъде завоювана от турците, то изглежда, че през 1414г. заедно с останалите южночерноморски крепости е била предадена на Византия. Преданието от Китен съдържа и интересното указание, че легендарната владетелка Мария била “жена българка с една нянка”, след което се дава народно – етимологично обяснение на името Урдовиза: по гръцки се казвало “муновиза” /т. е. “едногърда”/.
Както всяко забележително събитие и падането на Урдовиза е възпято в една драматична, изпълнена с верска непримиримост песен. Тя естествено не прелива от исторически факти, а изразява само духовното състояние на бяла Стана:
Прочула се бяла Стана,
Бяла Стана Урдовизка,
от град в града Цариграда.
Де я зачу сам си царят,
сам си царят, бре турчинът,
та прооди триста души,
триста души църни турци,
църни турци анадолци,
да я земат за царица.
Отишли са и я зели.
Турили я в гимийката,
лъзнали я по морето.
Най – големият хи думаше:
Мари Стано, бяла Стано,
бяла Стано Урдовизка,
обърни се та погледни –
вашто село огън гори,
вашто село, ваште къще.
Отговаря бяла Стана:
- Нека гори да изгорят,
мойта майка и мой татко,
че си бехме девекь брата,
девекь брата, девекь сестри.
Тях дадаха в нашто село,
в нашто село, наша вяра.
Мен дадаха в друго село –
в друго село, в друга вяра,
друга вяра на турчина.
Според някои Урдовиза съществувала до ХVІІ в., когато поради опасността от казашките морски експедиции и нападения населението и се преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица. Все пак това е само едно предположение, но дори и да го приемем трябва изрично да подчертаем, че пристанище Урдовиза продължава да съществува и през ХVІІІ и ХІХ век. Около средата на ХVІІ век френският консул в Смирна Шарл дьо Пейсонел говори за селата Дурде, Визе и Адаламиман, които явно съответстват на Урдовиза. През 1786г. австриецът Венцел фон Броняр го споменава под името “Поровица” или “Портовица” и според него това е дало името на цялата долина на река Караач, която се казвала “Портовица дереси”. Така стигаме до ХІХ век, когато пристанищата на Урдовиза спонтанно продължават да навлизат в българския фолклор, а сигурността на тукашните скели раждат легендата за преградения със стена и вериги залив. Това си заслужава да се провери с подводни проучвания.
Голямата значимост на удобните пристанища при Урдовиза се подчертава в песента за чорбаджи Тодор от Гьоктепе /Звездец/. Тук като признак на благоденствие се сочат
някогашните “скели”:
“ Що ми е холан и какво?
до три ми скеле работят:
Атлиман и Урдовиза
и на Караач кересте…”
Аянов посочва, че последен притежател и пазител на фермана за хасекийските земи е бил хаджи Стоян Лостюоглу, когото през 1845г. селяните пребили с камъни, тъй като дръзнал да унищожи този важен документ, за да може свободно да събира всички данъци в Хасекията. При подводните проучвания бяха открити три потънали кораба. Единият от тях е подробно проучен и сега българо – американската експедиция подготвя изваждането му. Според публикацията на Калин Порожанов корабът има дължина 22м и е широк 3м. При изследването му са открити 5 глинени кани-стомни с профил на устието подобен на четирилистна детелина. Те са глеждосани, т. е. покрити са с тъмнозелена глеч. Намерена е също така част от кухненската посуда – медни казани и една дървена лъжица, парче от свинска кожа, фрагмент от рогозка, части от въжета, карбонизирали се железни предмети, сред които и една желязна халка и др. Една дървена апликация с изображение на християнски кръст е позволила на изследователите да стигнат до заключението, че корабовладетелят и екипажът са били християни. Този кораб е датиран от изследователите в периода от ХVІ до ХVІІІ век. Значи той е принадлежал на един предшественик на живелия в първата година на ХІХ век чорбаджи Тодор от Звездец, по – точно на един от търговските партньори на производителите на дървен материал и скотовъдни блага от този район на Странджа. През ХІХ век на полуостров Урдовиза се е намирал чифлик на бургаския гражданин Димитър Бракалов. Според едно “Сведение за държавната гора “Хорозлар”, публикувано от Димо Станчев в книгата “Приморско” / стр. 248-256/ Бракалов купил Урдовизкия чифлик от една ахтополска вдовица, споразумявайки се и с чорбаджи Киряк от село Мързево /Кондолово/. След Освобождението и особено след като в 1912 – 1913г. Урдовиза минала в пределите на България са се разиграли тежки съдебни баталии между Бракалов и държавата за правото на собственост върху гората в “Хасекийски соват”. След смъртта на видния бургазлия, родом от Калофер, съдебното оспорване продължили неговите наследници. Те обаче нямали крепостен акт за цялата територия и поради това не спечелили битката. Има вероятност обаче фамилията Бракалови все пак да е притежавала документи за някакви парцели в спорната територия.


{START_COUNTER}